Нещо като приказка...
Нека цигани кротко със шал ме завият
до огнището, с тихо притихнала жар.
А конете лудували в бясна магия
ме закрилят от нощтният приказен цар.
На ръка да ми гледат звездите - с тюрбани,
да ми казват, че всичко е писано там,
а Луната-магьосница, с билки с отвари,
да ме къпе , когато съм плах и съм сам.
Млада циганка в мене юнак да познае,
да ме гледа с бадемови страстни очи,
а по-тънките китки със гривни ковани,
да се слеят греха и на танца дъхът.
От далечното утро да пристъпват жените,
и деца със дайрета да събудят света.
А конете до тях със мъниста в очите,
да белязват на Табора вечният път...
© Валдемар All rights reserved.
