Нещо мое, нещо лично...

Всяка нова сутрин, щом отворя аз очи,
нещо в моите гърди ме свива и боли.
Болка от щастие, за миг видяно
и съдбата да остане в миналото неизживяно!
А сърцето, клето, бавно умира
заради спомени, неоставящи го на мира.
И живее то с мисълта за трепети минали,
дошли така внезапно, както и заминали.
Тъгува то за своята половинка мила,
допълваща го и привличаща с непозната сила.

В жестока битка с разума то се вплита
и с надежда, дълбоко в гърдите скрита,
седи пред него и тихо пита
истина ли е било всичко това
и ако е, къде сега е тя.
Къде е искрицата, даряваща със светлина,
поддържаща онзи пламък и неговата топлина?
А разумът отговаря с тъга:
Нима, ако не беше лъжа,
до теб нямаше да е сега тя?!
Нямаше да има пречки пред нея
и да стане момичето, за което и аз копнея.

Седя аз между разума и сърцето объркан
и едва ли не от тази тъга побъркан.
Седя и гледам всеки ден как отлита,
изпълнен с болезнена самота, дълбоко впита.
И мисли за една едничка красота,
че някой ден ще видя и усетя аз това,
за което страдам и тъжа,
но този път няма да е лъжа
и с нея ще прекарам старостта!