Нещо за Фрида и синята котка
Невротизиращата светлина на лампите
е безпринципна, нощите ми -
нечетливи, лунното езеро е улица
или раковина, не знам точно,
не познавам себе си, не мога да говоря
като човек, имам двойка по литература,
правя се на птица, мечтая си за
свръхчовешки живот, липсва ми поетична
култура, въобще култура,
флиртувам със строги мъже, непрозрачни,
луната е уморена от мен.
Какво общо има луната? Важен е пулсът
на старите ми джинси.
Оцветявам си яйца много преди
Великден, влюбвам се в змей горянин
или арагорн, разлюбвам го,
тресе ме тридневна депресия,
апатията на морето не ме изненадва,
любовта залита, пияна, обсебена
от кръгли думи и ласки,
една испанка от Кантабрия подскача
като синя котка,
паякът иска да има криле,
филийките са препечени, времето изтрива
матраците, глухите езици,
беззъба е всяка фантазия,
а действителността - леко чорлава.
Знам, че ще умра лесно, но първо
трябва да сляза на земята.
Влаковете носят сребърно-златни надежди.
Фрида плаче на гарата,
безтегловен човек ù подарява мащерка.
Фрида спира да плаче.
© Светла All rights reserved.
