Несподелена любов

Той погледна в очите ù кафяви,

влажни, красиви като на сърна,

вгледа се, очаквайки любов, слова,

ала сълзичка там една

проблясваше като самотната луна.

Сянка на съмнение премина по лицето ù, 

усмивката ù скри се някъде в сърцето ù.

Той гледаше я с погледа на влюбен,

всеки миг с нея, всеки спомен,

беше светлината, озаряваща деня му.

Но тя... горката, обичаше го... Да!

Но приятелство е всичко засега...

Надеждата крепи го в този миг, сега.

На любовта му да отвърне тя.

Колко малко искаше наранената му душа,

но за нея това беше живот в тъга.

Любов несподелена, ах, ти, гостенке злощастна,

защо в човешките сърца приютяваш се

и против тях обръщаш съдбата благосклонна?

Ах, любов, любов, тъй сладка, тъй горчива, не променяш се...