Несподелено кафе
Разбрахме се, че срещата е в десет
във близкото за нас кафе квартално.
И даже днес дори да ме обесят,
аз пак ще съм в кафето триумфално.
Отидох първи, както си е редно.
Запазих маса в ъгъла с поръчка:
за мене дълго, а за нея - средно.
Но нещо сякаш вътре в мен ме сръчка.
И стана десет. Бие ми сърцето.
Кутията извадих да запуша.
Залèпих на витрината лицето
и стори ми се вънка, че е суша.
А времето минава - тя не идва...
Изпуших вече няколко цигари.
Един комшия леко ми намигва,
а мене май инфаркт ще ме удари.
Изстина ми кафето безвъзвратно.
Остана то сега и непоето.
Сърцето ми обърна се обратно.
И то изстина! Сякаш бе кафето...
© Никола Апостолов All rights reserved.
