Ние! Завинаги!

Бихме ли могли вече да спрем сърцето си или да му заповядаме?!

Би ли могъл вече гласът ни да заглъхне, а ние да остареем утре?!

Биха ли могли вече косите ни да побелеят, а ние да загубим своето съзнание?!

Възможно ли е вече да сме толкова щастливи, че да забравим за болката, в която живеехме?!

Да докоснем сутрешния изгрев, прегърнати и закриляни от любовта ни-

”Никога не бих живяла без топлината и светлината, с които ме даряваш”..

Да докоснем вечерния залез, целувани и любени от съществото ни-

"Никога не бих живял без хармонията и красотата с които ме окриляваш”...

Никога, никога няма да спрем да се обичаме,

Ще трябва да се научим, с това да живеем!

Прошепваме си: Да се оставим, силно да се прегръщаме,

за да разбираме постепенно, любими - как това ще преживеем?!

Поглеждайки се в очите, опознаваме себе си,

Чувайки гласа ни, чуваме и сърцето си,

Чувстваме - ”Ти си смисъла и посоката на моето съществуване!

Повече от изящността на вечното синьото море и безкрая на седмото небе...

Безусловно копнея да усещам ритъма и музикалността на твоя дъх - до края на живота си!”

И дори пътят ни да не е лесен или пък светът ни да не е розов, знам - ще бъде осеян с ухайни рози...!

Ти също ми отвърна: Копнея да усещам мира и хармонията на твоето аз - след края на живота си!”

И ти и аз знаем, че щастливият ни безкрай е предопределен, защото любовта ни е завинаги...!

...защото в нас винаги е ново начало...

щастливо и на небето и на земята...