Никога...
Отиде си от мен усмивката,
няма те... на кой ли да я дам.
Остава да живее само спомена,
от него никой не е по-голям.
С лъжа и болка трудно се живее
и с няколко опитомени сетива,
които днеска могат да ни слеят
и утре да ни разделят с тъга...
Във паметта на някогашно утре,
на влакове, реки и дъждове,
следите ни по малко ще замръкват
под други стъпки, чувства, гласове.
Но вътре в тайниците на душата,
където не проникват чуждите очи,
се крие най-голямото богатство
и то ще свети, плаче и мълчи.
Аз няма да издигна храм от слава.
Аз няма да запаля свещ дори.
Угасналото мъртво си остава
и няма никога да изгори!
© Георги Зафиров All rights reserved.
