Един самотник в парка, един просяк с китара на колене.
Седнах до него да послушам, какво ще каже, вървим ли, накъде?

Светът се променя, песен за минало запя в нощта.
Песен за радост, любов, изгубени в прахта.

Война и смърт, прокрадваха се в неговата уста,
но бича за света наричаше го той – Глада!

Континенти, нации, народи прекланят се пред този звяр.
Погубени са те, а ний нехаем! Това ли заслужаваха за дар?

Казваме си, сами не можем тази зла участ да победим.
Но нима никой не го интересува? Нима никой там не бди?

МОЖЕМ, вярвайте! Ще стане! Просто трябва да се съберем!
Глада злокобен ще накажем! Веднъж завинаги ще го погребем!

Но трябва да сме заедно, да мислим здраво, усилия непосилни да вградим.
Само желанието ни е достатъчно и ще бъдат вечните щастливи дни!

Може някой да се смее, я пък този, къде тръгнал.
Да не мога сам да сторя, но апелирам вашата жал.

Никой това не заслужава, а ние можем да го променим.
Нека им дарим ний хляба, вярата в доброто да им съхраним.

Малък човечец с една китара и без мечти.
С малко надежда, че някой друг над него ще се смили.

Малък човечец, който никой не вижда.
Сянка в ъгъла с очи, пропити с милион сълзи.

Седя и думите му слушам, а дрехите ми скъпи,
дъжда попиват, капка подир капка, таз тъга.

Блажен може би ме те наричат, но ще помагам аз до край!
Дори и сам да падна без победа, поне ще съм опитал да постигна – РАЙ!