Нивата
Обрасла в бурени и тръни,
ненужна, нивата лежи.
Към село спомен пак ме върне
и над поляните кръжи.
Тя беше житницата златна,
ветрец я дипли на вълни.
С любов от дядо ми засята,
дал Господ, всеки път кълни.
От ранна пролет, та до лято,
от цвят зелен – до кехлибар,
тя зрееше под южен вятър
да пълни празния хамбар.
Класът узрял жътварки жънат –
ръкойки, сноп, харман с коне,
с една надежда: да превърнат
зърното в хляб... За нас поне.
А днес пустеят тези ниви...
Село – запуснато и то.
Ще видиш старец да се диви
на незасятото плато.
Той спомня времето, когато
кипеше труд край този слог,
в очакване житото златно
да се превърне във залог,
че няма да останем гладни
до следващия летен зной
с вършитбения пек по пладне
и нощите с звезди безброй.
Обрасла в бурени и тръни,
ненужна, нивата лежи.
И знаем – няма да се върне
животът тук, като преди.
© Иван Христов All rights reserved.
