rudin (Иван Христов)
858 1444
7.02.2013 г., 6:30 ч.  

Нивата 

  Поезия » Друга
498 0 5

Обрасла в бурени и тръни,

ненужна, нивата лежи.

Към село спомен пак ме върне

и над поляните кръжи.

 

Тя беше житницата златна,

ветрец я дипли на вълни.

С любов от дядо ми засята,

дал Господ, всеки път кълни.

 

От ранна пролет, та до лято,

от цвят зелен – до кехлибар,

тя зрееше под южен вятър

да пълни празния хамбар.

 

Класът узрял жътварки жънат –

ръкойки, сноп, харман с коне,

с една надежда: да превърнат

зърното в хляб... За нас поне.

 

А днес пустеят тези ниви...

Село – запуснато и то.

Ще видиш старец да се диви

на незасятото плато.

 

Той спомня времето, когато

кипеше труд край този слог,

в очакване житото златно

да се превърне във залог,

 

че няма да останем гладни

до следващия летен зной

с вършитбения пек по пладне

и нощите с звезди безброй.

 

Обрасла в бурени и тръни,

ненужна, нивата лежи.

И знаем – няма да се върне

животът тук, като преди.

© Иван Христов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??