Но аз помня...
Синята връзка
и червената
кръв,
която ни набивахте в
очите,
защото и децата
трябвало да знаят
и да
помнят.
Какво?!
Но аз помня.
Стоях до този руски гроб,
покрит със толкова минути
мълчание...
И когато някаква директорка
реши, че е време да
говори,
тогава всичкото ми
искаше
своето.
Жълтото слънце над
Русе,
ненаучило как се
мълчи,
неразбрало,
че
в този
парк
не се свети...
То светна!
Зазвуча онази
музика.
Аз паднах
като
подкосен
от картечница,
като ранен
от куршум.
До руския гроб,
До...
Дмитрий.
Паднах,
защото
вашите пионерски
глупости,
наредени от някой
министър,
не можеха да извадят
от
гроба
онова руско момче...
То
нямаше нужда
от вашите речи,
нито имаше нужда
от
купени
карамфили...
Имаше нужда
от
есенно слънце,
имаше нужда от...
мълчание
Имаше нужда.
Да!
Но аз помня!
Глас зад гърба си:
“Ти луд ли си?!
Не припадай сега!
Не припадай,
когато
звучи
някакъв химн
и когато
говори
директорка...”
Но аз помня
че
припаднах
въпреки всичко,
над гроба,
край химна,
когато
говореше
и нищо не казваше
онази жена...
А Дмитрий...
мълчеше
над всичко това.
Не питаше.
Не разбираше.
Мълчеше
и помнеше
нещо си...
Днес аз
помня...
само
тъжната музика,
есента на
годините
и гроба ти
есенен,
Дима...
Аз помня.
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.