No brain. No pain.
No brain. No pain.
Не зная как
възпроизвеждат се плазмодии.
Не ме интересува.
Ала зная как
да съществувам.
Не паразитирам.
И не убивам, щом подвия крак.
Дори не зная как
във гръб се стреля.
Не зная да човъркам в не-души.
В онези там - странично лудите.
Ръждиви свраки. Без очи.
Доизкривяват малкото ми НИЩО.
Недоразбрали, че не зная как
да им чета ръждясалите мисли
във онзи смешно ветрен свят.
Не зная как
възпроизвеждат се плазмодии.
Макар че ни убиха отведнъж.
И мен, и теб, и всички луди.
С порой от киселинен дъжд.
А може би съм крайно неформална.
Но майка ми със мъка ще склони,
че нямам мозък -
както казват.
Но пък доволно ми е.
Не боли. :)
© Йоанна Маринова All rights reserved.
