Дъждът мърмори нещо в полусън
и насълзени свиват се стъклата.
Отново някой сам се скита вън,
изгубил и любима и приятел.
Следобедът протяга се с нега.
Предъвква старите житейски драми.
Отново някой, потопен в тъга,
си тръгва вместо нейде да остане.
И само светофарът е щастлив,
че важен е и нещо управлява.
Със поглед ненадейно закачлив
на нашата любов зелено дава.