Ноктюрно
Празникът свърши.Домът опустя.
Уморено прекърши главица свещта.
И отново сме двама,и отново мълчим.
Само въздухът помежду ни някак странно
е син.
Само тъжна,сребриста мъгла
ни писипва с изсъхнали сини цветя.
И не смея да питам,и не искам да знам
ослепели от скитане ще се спрем ли до там.
Ще посрещнем ли заедно със любов есента,
и от ласки замаяни да вървим през нощта.
Като птица пред полет устремявам ръце
и докосвам с надежда твойто мило лице.
И превръщам мъглата в полудял листопад,
и съм есенно влюбена,и светът ми е брат.
Ставам приказна фея и детски мечти
и камбанка щастливо отдалеч прозвъни.
Ала ти ме поглеждаш и отстъпваш назад.
Значи няма надежда,значи няма обрат.
Много смелост е нужна,за да бъдеш със мен,
ти по малко събирай всеки ден,всеки ден.
И когато накрая решиш,че си мъж,
ти дотичай през бури,мъгли и през дъжд.
Аз ще чакам сломена,побеляла,сама,
за да мога най-после от любов да умра.
Уморено прекърши главица свещта.
И отново сме двама,и отново мълчим.
Само въздухът помежду ни някак странно
е син.
Само тъжна,сребриста мъгла
ни писипва с изсъхнали сини цветя.
И не смея да питам,и не искам да знам
ослепели от скитане ще се спрем ли до там.
Ще посрещнем ли заедно със любов есента,
и от ласки замаяни да вървим през нощта.
Като птица пред полет устремявам ръце
и докосвам с надежда твойто мило лице.
И превръщам мъглата в полудял листопад,
и съм есенно влюбена,и светът ми е брат.
Ставам приказна фея и детски мечти
и камбанка щастливо отдалеч прозвъни.
Ала ти ме поглеждаш и отстъпваш назад.
Значи няма надежда,значи няма обрат.
Много смелост е нужна,за да бъдеш със мен,
ти по малко събирай всеки ден,всеки ден.
И когато накрая решиш,че си мъж,
ти дотичай през бури,мъгли и през дъжд.
Аз ще чакам сломена,побеляла,сама,
за да мога най-после от любов да умра.
© Здравка Маринова All rights reserved.
