Зрители невзрачни

в нощите прозрачни,

осветени тихо от Луната,

потъват те отново в тишината.

Лунен сърп ги осветява,

звезден прах ги заслепява.

Чуват звуците потайни,

гледат вечерните красоти омайни…

Чува се песен на щурец,

в нощта се лута той като слепец.

Светло е като ден  в гората,

изгасват фаровете на колата…

Разхождат се двама влюбени,

от на Купидон стрелите погубени.

Държат се щастливи за ръка,

изригва в миг от сърцата им тъга…

Силен гръм отеква над полята,

тътенът разцепва планината.

Пада тя, от удар повалена,

избягва мълнията неукротена…

Сълзи се стичат по лицето,

дъжд се сипе от небето.

Реката става все по-бурна,

той със обич нежна я прегърна…

Стъпките заглъхват  тихо,

тишината се разлива мнимо.

Борят се две съдби,

вечен сън тя да не заспи…

И цветята нощни наблюдават

картината, звукът и тъгата

красиви, кротки в тишината

нему те своите сили дават…

да преодолее той

Мъката в сърцето непосилна…