Нощно дихание
Когато слънцето залязва уморено,
денят изстива, а нощта смирено
очаква своя час, за да излезе
и в следващите часове тя да навлезе.
Тогава сякаш времето изтича,
отблъсква ме и сякаш ме отрича,
не иска нежно да ме приласкае,
с крила от ведрост да ме обладае.
И в тези часове душата стене,
оплитайки се пада на колене,
за прошка моли, за сребристите покои,
за живата вода и здравите устои.
И в скитница превръща се самотна,
и тази участ тъжна, доживотна,
тежи, като стоманен меч разсича,
в борбата с него силата изтича...
Но, съмва вече... Всичко се пробужда...
Духът ми лошото и пошлото прокужда,
за да приеме сляпо светлината,
душите ни да стопли... не - телата.
© Силвия All rights reserved.
