Нотопис за орисване
Родих се любопитен кестен
и паяк люлка ми оплете
от прежда слънчева и често
във нея слизаше небето.
Цъфтях напролет пребогато,
наесен бях бодлив и нежен,
изплаквах стихове в тревата –
зелено-медни таралежи.
В една далечна нощ от юли
звездите шепотно горяха.
И с шепа морави светулки
орисници при мене спряха.
– Какъв грозник! – възкликна първо
най-малката и с длан ме плесна –
Но романтик като пъстърва –
душата му ще ражда песни.
– Да не е толкова пък грозен –
смили се втората – Раним е.
Понякога от много проза
пленителни потеглят рими.
– Възвишен е духът му, стволът
държи го здраво за земята.
С корона – листнала и гола –
да прислонява дъжд и вятър...
Край менe забръмча оркестър
мушици златни еднодневки –
Осъмнах – сладостно заплетен
във восъчните им розетки.
След туй се случваше да бъда
приют за недорасли бури,
бастунчето за бриз недъгав,
акорд в дъждовни партитури.
И щом тъй тихо и самотно
във зноен пек, до смърт студувал,
бях пристан някому в живота,
то значи, че не съм сънувал.
© Валентина Йотова All rights reserved.
