Новото време

Вървя по мрачната, мръсна улица.

Срещам различни окаяни хора.

Сякаш съдбата е залепила плесница,

защото отпечатаците от пръсти още личаха.

Като в затворено, задимено помещение

Дето няма даже прозорец,

се е събрало някакво стълпновение.

А виновника – избягал е крадец...

И няма тука оправия,

а с плач резултат не се постига

и настъпва олелия.

Обаче, няма кой да каже стига

И е мъка и е труд...

Сили вече не остават.

Как да вярваш, обаче на друг

като за доверие не стават...

Виждам само нечестност, капризи...

Отровните думи са като червеи мръсни.

Всеки потънал е в собствени грижи

и получаваш единствено постъпки обидни.

Един ще те смачка, друг пък ругае.

На никой, за тебе, не му дреме

само иска да те излъже, но няма да си признае.

Е, какво да се прави – новото време.

А и кой ще сложи ръка на сърцето?

Да признае „Постъпвал съм гадно”

После да каже – “Дайте въжето”…

и да се съгласи, че „Всичко е вярно”.

Няма го този, не се е родил...

Може да почакаме още някой, друг век

За да видим някой, който с чест се е покрил

Някой, който да е истински човек...

Жалко,

няма да съм жива да го видя.

Обаче, ще е хубаво дори за малко,

да съм тук за да го видя.

Как не разбраха, че последния няма да е първи,

Защото няма последен и първи!

Понеже живота не състезание.

Той е...Разбираш ли? – Съществувание.