Няма вятър край Влас
Стоя на брега, край безкрайното синьо,
присвила очи гледам морските пръски,
дето мокрят деня с цвят на златно мастило
и умират за миг. И за миг пак възкръсват.
Няма вятър край Влас. Тук морето е стъклено.
Бели чайки крещят и разплискват водата.
Аз мълча. Ти мълчиш. И изтича през пръстите
всеки спомен за теб от ръба на душата ми.
А под този воал, в синя песен обвързани,
все се гонят вълни и се стелят нататък.
Той, животът, търчи. Няма смисъл от бързане.
По една смърт дължим. Ти върви. И ме чакай.
Там… отвъд вечността, край заспалите кораби,
в нечий сън непознат с тебе пак ще се случим.
Днес е плитко край мен, но отвъд хоризонта ми -
двайсет хиляди левги морска шир непроучена.
И стоя на брега. Влас е страшно притихнал.
Само пясъкът скърца върху белите дюни.
Теб те няма, но виж… аз все пак се усмихвам.
Този топъл прибой днес е мост помежду ни.
© Руска Назърова All rights reserved.
