***(няма я)
Днес събра багажа си.
Замина.
Тръгна и дори не се обърна.
Столът й във ъгъла е...
тъжен -
празен, прашен и...
ненужен.
Пак подострям молива
и дращя листа...
Нищичко не става –
нея няма я.
И един гласец безплътен
злобничко започна да дълбае:
- Мислиш си, че ставаш?!
Много бъркаш!
Я в ръце вземи се,
спри навреме -
стига си опитвала,
човъркала,
че дори за мене ставаш бреме.
Остави на можещите писането!
Не се мотай,
със друго захвани се!
Ето, чудна работа си имаш...
Научи се, ако искаш,
да бродираш...
Усетих, че ще чопли
дълго, дълго...
Запалих си цигара,
налях си чаша вино,
и вече бях почти...
съвсем готова
в съвета му другарски
да се вслушам,
когато на вратата позвъни се.
Подскочих,
а гласчето млъкна изведнъж.
Отворих плахо и...
назад пристъпих,
за да си влезе вкъщи...
музата ми. Върна се!
© Дора Павлова All rights reserved.
