Нямам дишаща надежда
Сърцето ми е стон на пътник – ням,
върти се в кръг докато спре в стена,
а после дълго свива се подпряно
на твоята бронирана врата...
Сърцето ми е синьо като нощ,
като небе пред буря – без прогноза,
и срязано на две от твоя нож –
три думи, а дълбаят във проказа...
Сърцето ми е рана на войник,
далеч от родния си дом изпратен,
и как да се възстанови за миг,
сред вълчи студ, пронизващ многократно...
И всеки стих завършва със обрат...
Тъгата избелява... става мътна
и абортира болката назад,
преди да се роди... сама, безпътна.
И някой ти подава длан трънлива...
Но днес така не става с мен! Върви!
При другите предатели отивай!
И пак сърцето в думи удави!
А трябва за добро да ви подвеждам,
че има кой да стисна на финал...
Не мога! Нямам дишаща надежда!
Един сега не соча без печал.
Един не мога да изтъкна, че е слушал,
когато съм крещяла как боли,
простете ако груба съм... и лоша,
нима сте вие слушали?! Дали?!
© Ирина All rights reserved.
