Обесен
Беше късно през нощта,
луната осветяваше земята.
Залитайки, се носех към дома,
с една-едничка мисъл във главата.
"Най сетне вкъщи ще се прибера"
И все пак крачех с неохота.
Присъда излежавах досега,
отнела ми петнадесет години от живота.
Не знаех към какво вървя.
Някой ще ме чака ли, не знаех.
Не знаех толкова неща.
И въпреки това не се терзаех.
Най-сетне стигнах до вратата,
отворих я с трепереща ръка.
Пристъпих бавно в тъмнината,
следи оставяйки след мен в прахта.
Лежейки там, на стария диван,
дълго аз не можех да заспя,
замислен за живота пропилян,
сам не себе си опитвах да простя.
Отритнат бях от всички на земята,
приятелите ме забравиха дори,
забравила ме беше и жената,
на която аз сърцето си дарих.
Погълнат от тъмницата мълчаща,
с бутилка бира в дясната ръка -
разбрах, че греховете свои всеки плаща.
Настана време мойте да платя.
С настъпването на зората
ужасен писък въздуха разпра,
гледаха ме всички със уплаха -
обесен там, над входната врата.
© Димитър Иванов All rights reserved.
