Обичта на чучулигите
Със всеки влак по малко си отиваме,
единствено магнитените релси
отново ни сближават, до умиране,
и връщат ни към името човеци.
Със всеки миг по малко остаряваме
и черното отива ни на мислите.
Една тъга, дълбока до вкостяване,
провожда ни до края на пътеките.
Със всяка дума ставаме по-тихи,
в един момент ще млъкнем, като смърт.
Едни очи - откъснати маслини
като любов - издигната във култ.
Със всяка обич времето напомня,
че миговете всъщност са хвърчила -
изпуснеш ли ги, вятъра подгонват
и само чучулигите ги стигат...
© Евгения Илиева All rights reserved.
- стихотворението е очарователно!
