Облаци
ОБЛАЦИ
Сякаш няма небе.
Сякаш няма поле и простори.
Сякаш Дунав от нищото идва и в нищото влиза.
Сякаш някаква плътна завеса се спуща отгоре
и земята трепери, загърната в скъсана риза.
Има облаци сини, прозрачни, ефирни и леки,
има облаци – фин марокен, посребрен от луната,
има други – блестящо шевро, сахтияново-меки,
и брокатно-копринени, в слънчева жарка позлата.
Има облаци утринни, дневни и ласкаво-здрачни,
има облаци нежни и облаци – с гняв заредени,
но светът вън го няма и “облак” звучи неудачно
за безцветния влажен юрган, който пада над мене.
И прониква пронизваща влага, и тегне над всичко;
хладен вятър придърпва студената мокра коприна
и завива полето, примряло от студ, до брадичката,
и подпъхва единия край – да не би да настине.
А е вече декември и зимният студ ни превзема,
тези облаци мокри не топлят земята корава –
тъй е пусто, че даже да кихнеш от зимната хрема,
няма кой под юргана небесен да каже “наздраве”...
© Валентин Чернев All rights reserved.
