Облаци
ОБЛАЦИ
Сякаш няма небе.
Сякаш няма поле и простори.
Сякаш Дунав от нищото идва и в нищото влиза.
Сякаш някаква плътна завеса се спуща отгоре
и земята трепери, загърната в скъсана риза.
Има облаци сини, прозрачни, ефирни и леки,
има облаци – фин марокен, посребрен от луната,
има други – блестящо шевро, сахтияново-меки,
и брокатно-копринени, в слънчева жарка позлата.
Има облаци утринни, дневни и ласкаво-здрачни,
има облаци нежни и облаци – с гняв заредени,
но светът вън го няма и “облак” звучи неудачно
за безцветния влажен юрган, който пада над мене.
И прониква пронизваща влага, и тегне над всичко;
хладен вятър придърпва студената мокра коприна
и завива полето, примряло от студ, до брадичката,
и подпъхва единия край – да не би да настине.
А е вече декември и зимният студ ни превзема,
тези облаци мокри не топлят земята корава –
тъй е пусто, че даже да кихнеш от зимната хрема,
няма кой под юргана небесен да каже “наздраве”...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
