Обручение
Обручение
Дай ми знак, че те има, че носиш тъга
в стара чанта с писма от далече, пощальон
разлютил прахоляка, обгорил се в слънца
и избрал пред дома ми тревата, дето охлюви
малки са минали – тая пътечка докрай извърви,
за да видиш дивите кестени ключове. Спри.
Не отваряй. Не тропай. Сега ще мълчим.
Бяла котка се нежи. С опашка антена ни връзва.
Нямам нищо против – троен (сакрален) съюз.
Музика чуваме – не е Хоризонт, телевизор
не говори наперено-глупаво. Нашата арфа
звъни, щом мушички от чувства преминат,
ти ме галиш, после галим и котката. Знаем,
обичта ни е топла. Дано не задуха ревнивецът...
Аз ще вляза в твоята риза, ти вземи тези ботинки.
Да почувстваме гънката, твърдото ръбче, другата
болка. Моята чаша изпий. Твоя залък ще глътна
– ако се спъна във пясъче, ще паднеш и ти.
В бялото вино намерих сълзи и наниз направих,
копчета болка до болка, по твоята риза.
А от червеното вино ти нарисува ми роза бодлива–
обручение свише. И бог благослови ни с въздишка:
бялата котка кротко заспа помежду ни.
© Златина Георгиева All rights reserved.
