Оцеляла изповед
Небето ми, когато замълчи до честност,
и тръгне тъмната черта да ме зачерква -
тогава ще признавам. Няма да е лесно,
но себе си ще изповядам като в черква.
За начина нелек, по който оцелявах,
и как, и със какво, и докъде му плащах,
и колко струваше едно "Не се продавам!"-
ще си намерят точната цена и място.
Очите ми, навикнали да са „навънка“,
ще се вторачат мрачно в мен и ще засричат
най-вътрешното, скрито "аз", в мембрана тънка,
отказало дори и намек за двуличност.
Защото трябваше търговци да не носи,
да се опази непродадено и чисто -
умираше от ужас - пряко, и преносно,
и пак възкръсваше по-живо и от смисъл.
Не се предадох. Давех се, но още плувах.
Едни очи останах в края на тълпата.
Не молих, и не хленчих, и не се преструвах,
и щедри дарове не просих от съдбата.
Къде от камък бях, къде от мека глина,
но оцелявах и без суета живях.
И рядко си прощавах - прошката подминах
(това, със прошките, така и не разбрах.)
Почти не сторих грях, и съществувах просто.
И само Бога на доброто разреших.
Аз бях на този свят за кратко и на гости,
и с оцеляване, за всеки ден живот, платих.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
