Огледалото
ОГЛЕДАЛОТО
Той бе забравил своето лице. Не бяха го извеждали отдавна.
Понякога опипваше с ръце страните си – замислено и бавно...
Отказа се от острия бръснач - дори и във ръцете на бръснаря.
И спомените в стихналия здрач оставил беше просто да догарят...
Отдавна бе престанал да си спомня за снимките в семейния албум.
Изчезнало бе онова огромно желание да ги брои наум...
Той просто бе устроил тук живота си – живееше в микроскопичен свят.
И липсата на всякакви въпроси го правеше наистина богат...
Долитащите звуци бяха чужди, когато се прокрадваха отвън.
Сега способен бе да го пробужда единствено ключът с метален звън...
***
Изведоха го... за последен път вървеше по познати коридори
и слушаше до него как вървят пазачите и тихо си говорят...
Вървеше... Не поглеждаше встрани към хората, които бяха спрели
край залите със мраморни стени – подтиснати и нервно пребледнели.
Той бе спокоен – знаеше добре какво го чака там - в онази зала...
Разбра го с цялото си същество в мига, когато стъпи през портала...
***
На връщане внезапно летен дъжд покрил бе с локви двора на затвора.
Той мина бавно... Спря се изведнъж... И втренчи се във локвите отгоре...
В една от тях съзря едно лице и как дъгата беше го обгърнала.
Позна го! Но със сключени ръце той я прекрачи – и не се обърна...
29.04.1996
© Георги Ванчев All rights reserved.
