Някой взе от мен доброто
и превърна го в стихия,
не онази горда и красива,
а с очи на самотата.
Някой взе от мен живота
и избърса ми лицето,
с нежен шепот ме попита-
защо не си щастлива?
Как да кажа, че
все се лутам из пустини
и черно-бели снимки,
как да му покажа,
че сълзите ми
не са били изтрити?
Плач и викове безкрайни
потушиха в мен душата,
не мога да обичам
тъй както преди
две години.
© Кристина Антонова All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
