Не се научих в тоз живот да грабя,
да влача и отнемам суета.
Не знаех как да наранявам,
не можех да преглътна нечовещина...
Опитвах да науча всички,
че тайнството се крие в обичта,
дали защото само аз обичах,
дали защото вярвах до смъртта...

Бях сигурна, обнадеждена,
дори поникнаха ми и крила,
получих дар божествен, скрита сила,
роди се мойта дъщеря...
В отворените ù очички аз потъвах,
копнежи нежни вливаше душа.
Това е, знаех, че съм права,
това е силата на обичта...

Споделях с всеки новата омая,
доказах свойте правила
и всички канех до премала
да видят и усетят радостта...
Видях очите им дълбоки
на нова, страшна тръпка в плен,
видях милион преглътнати въпроси,
открили отговора в мен...

Неистово желаех да научат
житейските уроци до един,
че щастието трудно се купува,
че обичта, дори да те държи в плен,
е всичко, от което се нуждаеш,
за да виждаш смисъл всеки ден...

Знам, че съм права, потвърждение не търся,
не моля за признание дори...
Разбрах го бавно и мъчително, когато
ограбваха осъществените мечти...
Разбрах, когато вместо смисъла да схванат
и благодарят за ценния урок, те
първом ослепиха ми душата,
а после бавно ми отнеха пътя в тоз живот...

Ще кажете...
наивна и добра била си...
Ще кажете...
къде оставила си си ума...
Ще се зачудите дори за тази,
сама обрекла се на смърт....
Ще ме презрете с право, без измама
и ще ме сочите с пръст,
живот не можеш да даряваш,
всеки сам избира своя път...

Ще кажа само, че мечтаех
от щастието свое да раздам
на всички, до които се докосна,
да ги заразя с моя плам,
за да повярват в красота и радост,
за да повярват и на мен,
за да можем заедно да крачим в тъмнината
и да ни радва всеки минал ден,
очите им аз исках да сияят,
да не усещат студ отвред...

Да... прави сте, платих цената,
сега се моля някой да даде на мен...