Вървя по някакви чукари,
съвсем вглъбена, никому ненужна.
А планината тихо се разтваря
и пуска ме във дебрите си чудни.
На склон, в пукнатина красиво цвете
показало е белите си дрешки -
Орфеево било, от кръв родено
и някак си, дарено с вечност.
Изтръгнато, оставено в забрава,
с години мъртво – може да покълне,
от облака се свива, сякаш бяга,
от слънцето разтваря се и тръпне. ...