Орфеево цвете
Вървя по някакви чукари,
съвсем вглъбена, никому ненужна.
А планината тихо се разтваря
и пуска ме във дебрите си чудни.
На склон, в пукнатина красиво цвете
показало е белите си дрешки -
Орфеево било, от кръв родено
и някак си, дарено с вечност.
Изтръгнато, оставено в забрава,
с години мъртво – може да покълне,
от облака се свива, сякаш бяга,
от слънцето разтваря се и тръпне.
Душица крехка, сам-сама в скалата,
усмихва се дори на самотата,
дъждът попива, къта го във жажда,
защото всеки ден живот не дава.
Приседнах, лирата дочух в душата,
и химни за природата звучаха.
Орфей дойде, когато падах в мрака
със цвете – от смъртта да се преражда.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
Приказките и митовете помагат. Благодаря!
