Питам се

коя ли орисница тъй ме ориса -

да съм на светлинни години

далеч от тебе?

Сякаш сме слънцето и луната...

Питам се

колко ли време трябва да мине,

 да се спреш най-после при мене?

Сякаш сме две заблудени планети.

Какво беше това фатално привличане -

цял живот да се стремиш към мене,

да ме откриваш във всички очи зелени...

Каква беше тази пуста орис орисана –

цял живот да летя към тебе,

да те намирам във всички очи кафяви?

Но съм щастлива от това,

че живееш някъде, макар без мене,

че съм в сърцето ти и в мисълта.

И само вечер в молитва тиха

аз споменавам твоето име...