Осил
На различни езици говорехме с теб.
Бе скъперник на думите, дядо.
Срещу делника виеше, сам и свиреп.
А неделите срещаше хладен.
Твоят татко, животът, те беше калил —
(но лишил те от бащино рамо)
на света да си в лапата остър осил,
да залостиш ума си отрано.
Сякаш нямаше друго в безцветния филм,
само брадвата, волът... И баба.
Бил си някога спретнат жених и любим,
но останал двубоят за хляба.
Бе в очите на хората "опак човек",
"Панагюрски инат", "темерутин".
И помръкнал бе взорът ти в пътя нелек,
на мечтите ти покривът — срутен.
Та и нас ни посрещаше смръщен, суров.
А в гласа ти живееше буря.
Всички мислехме — в теб не вирее любов.
Но била е превзета от бурен.
Баба вечно плевеше. С усмивка, с тъга.
Като нея мечтаех да стана!
А от теб се страхувах почти... Но сега
си ми дваж незатворена рана.
Че не се донаучих зад мрачния лик
да долавям и болките, дядо.
И да знам, че е грижа на твоя език
да гълчиш, че съм "Улаво, младо!"
Че и ти не научи — след баба съвсем
те овърза в пашкул самотата —
да се радваш на слънцето, новия ден.
И на детския глъч зад вратата.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
