От душата
На нощта ѝ отива да има звезди,
на Луната – до край да пълнее,
на морето – игриви, пенливи вълни,
на дървото – сто птички да пеят.
А на мен ми отива да имам крила,
че отдавна по вятъра тичам.
И Земята, там долу като точка едва
е понякога. Но я обичам.
Здраво стъпил на нея и гледаш напред -
не поглеждаш нагоре. Защо ли?
Аз останах в душата на двайсет и пет
и за възръст не искам да спорим.
И така ми отива да съм някакъв стих,
пълен с лято, море и рапани.
Имам къс от небето, с което скроих
малка лодка, и в нея останах.
Ако искаш - ела. Има много звезди.
Моят свят сам сама го рисувам.
Тази стара планета и без нас се върти...
Да летиш, ми повярвай, си струва.
© Деа All rights reserved.
