Отдавна...
Отдавна налетях се в небесата.
Сега съм уморен и остарявам.
Личи по сребърното ми в брадата.
(Плешивото поне не побелява)
Отдавна не ми стигат дъждовете.
Защото те единствено прикриват,
сълзите след изписаните редове
и някак си пороят ми отива...
Отдавна ме боли и до припадък,
но никога не молих за утеха.
Сърцето ми го знаеш - не е камък.
Душата ми пък дяволи я взеха.
Отдавна не целувам като влюбен.
Страхувам се, че мога да убивам
със силата на страстната си лудост.
И още, неопитоменото ми диво...
Отдавна ми се иска да обичам.
Така, че да е силно и последно.
Ала мъка ме прокълна на обричане -
да ме стопи докрай. Безследно...
Danny Diester
(Стихопат.)
© Данаил Антонов All rights reserved.
