Отива си човекът
Не се прощавай, никак не е нужно -
разцъфнал е отново изящен, слънчев ден.
Тръгни си, по бузата ме целуни с две думи,
които те оставят загадъчно при мен.
И никак не е страшно, че няма да се върнеш,
парфюмът ти по мене за дълго ще стои,
аз пак ще ти говоря, ти пак ще си до мене -
не точно цялостен, но илюзорно жив.
И няма никой друг да може да прекрачи
във този мой си дом по самодивски жив.
Нозете ми танцуват, леглото е ливада.
Дори и да не знаеш – отново си щастлив.
Недей да се сбогуваш, ти никъде не тръгваш,
нима една врата ще може да ги спре -
онези мигове възторжени и дивни?
Отива си човекът, но спомените – не...
© Геновева Симеонова All rights reserved.
Сега им се наслаждавам.