Седнал в кресло от болка,
гледам как тъжно вали дъждът.
Моето кресло е в тръни,
днес пробиващи плътта ми.
И тези дълбоки рани
всичките от теб са събрани.
Сълзите тихо се сливат с дъжда,
проклинат и те моята съдба.
Днес си до мен, ала те губя,
бавно изчезваш с нощта.
Слънцето ще изгрее, ще се събудя,
ала с тебе няма да се случи това.
За всичките ще бъде слънчев деня,
а в сърцето ще остане вечна мъгла.
Кажи ми, моля те, късно ли идваш?
Или просто бързаш да си отидеш?
Виждам как бавно гасне свещта ти
и не я разпалва огънят в ръцете ми.
Трябва ли толкова тъжно да свършва
тази глупава приказка наша?
Кой ти каза да не се събудиш?
Кажи ми кой ти каза да ме оставиш?
Не може ли просто да се усмихнем
и всичкото това да забравим?
Замълчи, моля те... отговора ти го знам...
Знам, просто ще боли.
Ще се събудя, но не и ти!
Тогава ще стана, в черно ще се облека
и ще изсипя сълзите си на гроба.
Ще ти оставя купчина цветя,
и ще си тръгна само с болката.
© Владимир Петков All rights reserved.