Oтричане
Безплътни призраци пълзят изпод земята.
Във черната утроба спотаени.
Безмълвни писъци се губят във мъглата,
в безстишието от думи упоени.
И хората превръщат се във сенки.
Размити в лепкавия мрак наоколо.
В катранените пръсти на нощта обвити
вървим, във грешната посока.
Наляво ли да хванем разклонението,
което ни отвежда до пропадане.
Или надясно да се отклоним в безвремието,
за да спасим каквото има. За спасяване.
Нагоре ли да гледаме, към птиците,
които все се вият над главите ни.
Да изкопаем ли във себе си двуметров трап
и да заспим във него, до предците ни.
Да се люлеем ли в опиянение, до смъртта.
Която е безкрайно лутане във нищото.
Или смирено да сведем глава,
догаряйки с дървата във огнището.
Накрая ще разровим пепелта
и ще извадим изпод нея куп диаманти.
Които ни напомнят за това,
че вечността е дом на емигранти.
© Константин Дренски All rights reserved.
