Отронен миг
Отприщи душата свойте вопли,
в раздиплената бледа ранина.
Денят въздиша с улиците топли,
в отронена, безплътна синева.
С надеждата ми стихнала в очите,
чувам, диша слънчевият град.
От улицата отговарям шеговито,
на старец закачлив и белобрад.
Върви дете със майка си, подскача
роптае нещо, викайки на глас.
Прииска му се, сякаш да заплаче,
но кученце пролайва във захлас.
Нетърпеливо лапички подава
и добротата от очите му струи.
Чудна приказка денят им пресъздава,
с безбройните назряващи мечти.
Сърцето ми щастливо е, пулсира,
изронвам се в светът смирен.
И чувствам как небето режисира,
живота ми и следващият ден.
© Миночка Митева All rights reserved.
