Отровата Любов
Пак в съня си те виждах,
ала, вървейки към тебе, паднах.
Стреснат, очите отворих,
нямаше те, с болка разбрах.
После, в ъгъла седнал, заплаках
и спомените с надежда прегърнах.
Надежда, че през вратата ще влезнеш,
надежда, че отново ще ме прегърнеш.
Но и тази искрица бавно угасва,
безмилостно сега ме убива.
Усещам само как нощта ме гали,
със студените си мрачни длани.
Като паяк по мене налазва страхът,
че самотно без теб ще умра.
Треперят устните, треперят и пръстите,
пред мене в едно се сливат редовете.
Да излея болката с мастило искам,
но с всяка мисъл при тебе се връщам.
В тебе някога съзрях любовта,
ала не знаех, че отрова било е това.
Сега бавно ме убиваш - боли!
Но до последно сърцето за теб ще тупти!
© Владимир Петков All rights reserved.
