Вървяхме двете във мъглата
И сякаш бяхме в паралелен свят.
Аз мургава и тъмнокоса държах и стисках ù ръката.
Тя русата и бялата подтичваше пред мен напред.
Със мен, до мен, там на брега, на кея, на реката, в мъглата, в паралелния ни таен свят.
Притичваше и все поглеждаше към мен.
За мен тя беше много.
За нас мечтите бяха всичко.
Мечтаехме за път със самолет, със кораб, вертолет, за полет до поне отвъд реката.
За съществуване отвъд мъглата...
Отвъд часовника, отвъд фонтана, отвъд мъгливия ни град.
Говорехме на глас или мълчейки.
Обичахме се.
Две палави деца в телата на жени.
Крадяхме шоколади и ядяхме ги прегърнати, мълчейки.
И всеки ден бе сладък, чакан сън.
А всяка нощ усещаше се като кървава раздяла.
Накрая ето го пред нас денят за път.
За път със самолет, със кораб, с вертолет, за бягство от мъглата.
За гоненка със светлината.
И вече минаха безбройни нощи на раздяла.
Вървим отделно.
Аз мургава и тъмнокоса, в пълен град със празни хора, със мъгла в душата.
Тя русата и бялата върви в дъжда,
Оглежда се за мен.
Там някъде отвъд реката.
Отвъд съня, отвъд прегръдките, смеха, мен, светлината.
И няма връщане назад.
© Никол All rights reserved.