Отвъд кръга на видимия хоризонт
Единствената суша на небето,
около нея – само синя шир,
оставена, на милостта на ветровете,
отгоре
гледа ни Исландия!
С нарастващ тътен от копита хиляди,
на впрегнати в метални дрехи,
конски сили,
денят пристига с колесница огнена,
да види този странен посетител,
от северните ширини на Атлантѝка!
Пристигна,
но зелената вълна от светофари,
не го остави, да погледне пак нагоре,
към облака,
приличащ на Исландия.
И по-добре!
Защото нямаше да понесе, да види как,
безоблачното, утринно небе,
с прозявката си още незатворена,
поглъща острови и смила континенти!
Отидох,
вечерта след девет в бара,
където
прожектираха небе и облаци,
създаващи,
усещане за полет.
Небе и облаци,
под
кота
нула.
Крила,
не ми поникнаха,
но сепарето с клатещи се маси
и рисунки с креда,
нахвърляни набързо по стените,
оставих, в лапите на весели младежи,
празнуващи на екс със шотове,
деня рожден, на свой приятел.
И ето,
пред екрана с облаци се появих.
Уж в баровете ходели самотници,
но друг самотник тази вечер не открих,
а хората наоколо, говореха на групи,
но за какво не чух, не долових.
Признавам,
че за музиката бях дошъл основно,
но не бих отказал разговор,
с по-дълги изречения от "Извинете!",
при сблъскване неволно с някого,
в навалицата празни чаши,
отиваща за още питиета.
Навярно от симпатия,
навярно от съчувствие,
барманът по-рано,
ми беше сипал двойно,
ром.
- Защо голям,
нали поръчах малък,
с лед и резенче лимон?!
- Така е, да! Това е малък,
но просто бързо се стопи ледът! -
усмихна ми се дяволито.
Да спорим, бе излишно.
Оставих му бакшиш.
Налятото – налято.
Изпитото – изпито.
Харесах музиката, слава богу,
с което оправдах доволно,
самотното ми пребиваване
във този бар с малайско име,
където там,
на стъпалата вити,
слизащи под кота нула,
облегнат
и полегнал,
част
от редовете
в този текст
написах!
В пицарията, в съседство,
отбих се да похапна пица,
преди да почне сета,
от подбрани песни,
в бара.
Половината от масите,
стояха празни
с табелки "Réservé",
минути тридесет,
преди затваряне.
Неслучили се срещи?
По-добри оферти,
за прекарване на вечерта?
Или просто начин да откажеш
закъснели групи, изгладнели хора,
тепърва да поръчват,
понеже огънят в пещта,
след малко ще угасне,
след малко ще угасне.
През маса, майкабаба,
говореше със укор и закани,
към дъщеря си млада,
също майка,
на сгушено във нея мъничко дете.
Не ѝ остана длъжна младата жена
и насъбраното у себе си,
изхвърли с ярост:
- Омръзна ми от вечното ти недоволство!
Омръзна ми,
от твоите фасони!
Какво си ме заяла цяла вечер, престани!
Ръка,
към сервитьорката,
за помощ вдигна:
- Елате да оправим сметката!
Ще Ви платя във брой, с пари!
Опаковайте остатъка за вкъщи, моля! За вкъщи, опаковайте го моля!
Остатъка за вкъщи,
моля!
Моля!
Стоях във ъгъла,
с небесносинята фланелка
от албума на Нирвана, "Nevermind",
с прическа къса, първи номер,
с очила за късогледство,
с остарял дизайн.
Вкусна,
вкусна пица, Маррргаррриттааа!
Половината изядох, цялата платих.
Остатъка за вкъщи опакован,
дадох
на един измършавял старик,
ръка подал за милостиня,
помощ,
на плочките на "Витошка",
до "Патриарха",
скован от бръчки,
седнал,
сам.
Храната взе с усмивка и ми каза:
- Жив и здрав бъди, ще я изям!
Почувствах се, че
аз съм този,
който
получава милостиня!
Така и стана.
Ледът във бара свършил
и барманът ми сипал двойно,
ром.
Хората, излизаха навън от бара,
насред веселите разговори и шеги,
по трима, двама и дори сами.
Излизаха, за по цигара.
Излизаха и вдишваха от въздуха,
наситен с кехлибарени фотони,
от сградите на "Аспарух",
наситен
с неотменното присъствие,
на неугасващата
празнота!
Един младеж, запали вътре в бара
и взе да тръска пепелта на пода.
Недоизпита чаша, светла бира,
от веселяци тръгнали си преди час,
подадох му за пепелник и казах:
- Ако обичаш,
тръскай тука, моля!
Бележката прие
и продължи да слуша,
каквото там му обясняваше,
друг посетител,
леко с гръб към мен застанал.
Дали го слушаше какво му казва,
дали разбираше какво му обяснява?
А другият, дали на него обясняваше
или и двамата прикриваха,
пред себе си и другите,
мащабите,
на своята несбъдната самотност?
Аз нямаше с кого, какво да крия.
Стоях
и наблюдавах,
и допивах.
На стълбите към изхода залитнах.
Ти да видиш?!
Значи, хващал все пак алкохолът!
Разходих се по улиците,
в центъра на София,
половината от който,
разкопан в ремонт.
Машините с изключени двигатели,
безропотно стояха там,
където петъчната вечер,
наляла бе по чашите,
очакването за купон.
На "Батенберг", на жълтите павета,
автобуси с номера едно, две, три,
в оранжев цвят, стояха подредени,
в очакване на пътници,
които да откарат,
в различни части на града,
в покрайнини.
- Експериментални нощни линии -
шофьорката в таксито сподели -
Окажат ли се рентабилни,
ще ги оставят,
целогодишно
да вървят.
Шофьорката в такси следполунонощно,
която взимаше завоите с ръка,
завоите,
с ръката на художник,
за да ме откаже явно предварително,
та следващия път да не поглеждам,
към автобусите със номера,
едно,
две,
три.
Шофьорката,
която возеше красиво,
по пътя тъмен към дома.
Прибрах се!
Лека нощ!
Приятни сънища!
Заспивам.
Събудих се,
излезнах да подишам въздух,
небето –
цялото във ниски облаци!
Със всичките си кратери и лава
и с гейзери, размахващи
опашки на комети,
отгоре,
гледа ме, Исландия,
със брегове простряни надалеч,
отвъд кръга на видимия хоризонт!
© Иван Бърдаров 2018. Всички права запазени.
© Иван Бърдаров All rights reserved.