П Р О Щ А Л Н О
П Р О Щ А Л Н О
На баща ми
Мислено се връщам у дома.
Там баща ми може би умира.
Майка ми е с болника сама,
аз – далече, в някаква квартира.
Сигурно е тъжно у дома,
щом смъртта над къщата витае.
Ще си иде – схващам го с ума,
а сърцето ми, сърцето ми ридае!
Той дали накрая ще прости?
Има ли какво да ми прощава?
Може би не бях достоен син?
Питам, а тъгата ме сломява.
Мъчат ме въпросите сега,
смесени с неизразима болка.
Жив си, татко, още! Докога?
Скоро ли за теб ще свърши срока?
Много искам да те видя жив!
Има още доста да си кажем.
Знам, че бил съм често мълчалив
и враждебен бил съм с тебе даже.
Но сега живота бих си дал,
да съм там, до теб, да ти призная:
„Не напразно, татко, си живял,
щом ме има в тази тъжна стая!”
Бих ти казал, че в целия свят,
Нямам близки, по-скъпи от вас.
С обичта ви безмерно богат,
някой ден ще си ида и аз.”
Коленичил смирено – и там –
до леглото, бих молил за прошка,
тихо шепнейки тези слова:
„Ще те помня! С добро ще те помня!
1997 г.
Добрич
© Румен Ченков All rights reserved.
... просто е ..прекрасно е 
