Пак под брезата

Пореден ден отива си

и приканва тъмнината,

а ти ревеш, сама си

и пронизваш тишината.

Прободно с твоя рев

във мрачна нощ се будя

и сякаш викаш мен -

самотата да прокудя.

Но по зова ти щом потегля,

незнаен глас ме спира,

назад със сила ме притегля

и нож в гърдите ми опира.

А бленува го душата,

отново да те срещна във нощта

и тъй влюбени пак, под брезата,

да потърсим светлина.

Инак мрак ще е убийствен

по всяко време на деня

и животът ни ще е безсмислен,

щом я няма любовта.