Палечка
Тя е толкова, мъничка, Господи,
погледни я, като птичка e лека!
Та с подбити петички и боса
да не ходи по тая пътека
към рая ти – вдигни я на гръб.
От въздишка до кост поноси я
и на земята почернелия ръб
планината мълчаливо да скрие.
Да отчувам не ми бе отредено
докрая своите рожби и птици.
Ако можеш, превърни я последно
във славей, дори гургулица.
И да слушам как сутрин ме буди,
как гъргори под сънната стряха,
как приплясва с крило или гуди
сред гнездото си кротките малки.
Ала, Боже, и колкото мъдър
да си – в плана ти нещичко куца.
В компаса за душите отвъдни
колелцата отдавна скрибуцат.
Бъркаш често, прости, че ти рекох,
на езика ми просто се случи.
Щом някому вземеш детето му,
кажи ми – на какво ще го учиш?
Там – пожарът където горял е,
тревите повече не поникват.
Твойта мъдрост понякога грях е,
ако празно сърцето ти виква
към земята, без жал ако жънеш,
без да мислиш какво ще оставиш –
коренища, гнилоч или тръни,
или райски уханни дъбрави.
Аз си бъбря така... не ме слушай.
Ти върши си, каквото си трябва.
...влача примка отдавна на гуша...
...вместо кръст, нося в пазвата брадва...
© Валентина Йотова All rights reserved.
