Моите спомени горчат... Нося ги през годините.

Събрани внимателно. Пазя ги. В пукната стомна.

Ако случайно я счупя - ще прелеят дори океаните.

Как ли побрах ги?! И то само в един съд, от глина! 
 

С червения восък на сълзите ми, запечатана.

Пазя стомната. Отлежават. Утаява горчилката.

"Да се превърнат в Амброзията - Божествена!"

Заклинам! И тази Магия да сътвори Панацеята! 



Моето "вино" в стомната не е кехлибарено...

И на вкус - никак не е сладко, нито нектарено.

Ако отпия - дъх на бадеми ще целува устните.

Горчива отрова. И като цианкалий са капките.



Нали и от змийска отрова правят лекарствата?

Много змии ме хапаха, събирах я. В Стомната...

Сега чакам. Магия. Голямото Чудо - Панацеята!

Едри глътки ще пия! А ще излекува ли Болката? 



Сърцето е Раната! От разни влечуги беше изгризано.

Но боли - значи живо е! Още... И кърви непревързано.

Пукната стомна пази Надеждата. За Вълшебството...

Нечовешка Болката. До полуда. Ще дойде ли Времето?


...........................................................................



Ех, Сърце... Побрало се само в една Пукната стомна.

Още ли бродиш така, с тази същата Болка Бездомна?

Кърпиш Раната. Още ли вярваш в Чудесата вълшебни?!

И колко Змийски целувки опита? Отровни или "лечебни"?