Пари от Ангел
По филма „Любов“
Къщата беше на хълма – стръмен, планински, висок.
Стигнах до нея по тъмно. И със: Помози Бог!
прага – задъхан – прекрачих. Баба му знаеше, че
внукът е мъртъв. – Не плача..! Да си мълчиш, момче!
Мъж ми инсулт го събори и за смъртта му не знай!
Ето го, идва от двора. Малко надежда му дай!
Бързо отвори долапа и нареди ни софра.
– Тези пари ви изпрати Ангел, за вас ги събра...
Сложих на масата плика със непохватни ръце.
– Милото внуче! – извика тя с премаляло сърце.
– Ти като тази ракийка пил ли си по-преди?
Я, извади от трушийката! – старецът ѝ нареди.
Тя го послуша и седна. Но я задави тъга:
– Пазя писмото последно... Ангелчо как е сега?
– Много се труди, зает е... Винаги е уморен.
Чисто се носи, все спретнат – пример е, лельо, за мен.
– Тъй, тъй... – старикът се включи, гладейки бяла брада. –
Двама отгледахме внучето. Днес е в чужбина то, да –
много работи момчето! Помощ събира за нас.
Благодаря ти, за дето носиш я в късния час!
– В собата горе ти сложих да си полегнеш, момче!
Нищо да не тревожи твоя сън, благ да тече! –
каза горката женица и ме прегърна пак.
Сякаш опъната жица скъса се. Плисна мрак.
Дълго въртях се в леглото, чувствах – боде ме игла.
Старецът рано похлопа: – Вънка е страшна мъгла,
но ще те смъкнем двама с кончето – верен другар!
Синко, побързай, че няма от автобус ихтибар!
Дълго в каручката никой дума не каза дори.
После гласът му сипкав, спънал се в куп канари,
с болка огромна изпъшка, както на гайдата – мях:
– Зная, че внук ни е свършил... В София лятос бях
и го погребах скришно... Баба му аз пожалих.
Тъй ще е, докато дишам, тъй ще е... Всичко скрих!
Може писмо да ѝ пуснеш... Знам, ще се радва тя!
Нека лъжата ме друса! В края ще си я платя...
© Мария Панайотова All rights reserved.
