Пашпалига
Морето вихри бясна пашпалига.
Ачикът ври от луднал паламуд.
Връз мене сулаганът гръд надига.
И в залива свисти мелтемът луд.
И сякаш плажа рие със фадрома.
Бучѝ ми цял ден в глухите уши.
Прояден зъб, изскърцва вълноломът.
И кътниците си на сол троши.
Небето зине чорлави каверни.
Медузите се друсат – малеби.
И утрините идат все по-черни.
И нощите са черни – може би.
Вонят ми туфи гнили водорасли.
Връз тях вълната влачи тромав пън.
Къде сте, мили мои дни прекрасни?
Невям сте само спомен, стих и сън?
Сред грохоти, сред пукоти и екот
аз – вихрулѝца пашпалигов прах,
отивам си – и страшно ми е леко,
че песъчинка във пейзажа бях.
© Валери Станков All rights reserved.
