Песен със лунен край
Със кал по челото препусках в полето,
но щом наближавах потоците бистри,
облаците мрачни, висящи от небето,
изплъзваха своите сълзи, толкоз чисти.
А моите ръце се приплъзваха към теб,
зениците с лазури обливаха те цялата
и с нежност събличах онзи корсет,
прикрил голотата на тялото ти.
Толкова фино и толкоз омайно,
че чувствах виновна възбуда,
но ти ме обгърна с поглед разкаян,
и изпепели я до жупел.
... Но както често става от мен преднамерено,
ей тъй, без вина, без причина...
напусна живота ни тих и премерен,
а денят ми заглъхна изстиващ...
... И слънцето скри се и потрепери,
отсякла го беше луната,
бледият сърп над кръгата фенери
запял песента неизпята.
© Димитър Димчев All rights reserved.
но може би нещата, които беше написал под моето стихотворение важат и за твоето тук 