Пиле
Затова ли, гълъбче, ми гукаш?
Затова ли?
Да намеря път и паралел
към сродно тупащо,
ей тук, във ляво,
зове гласът ми
и въздиша нежно,
но е отмалял.
Затова ли, гълъбе, се гушиш
до прозореца ми,
ведър и просторен,
виждал ли си другаде
витрина със решетки към света
в представите покорни?
Затова ли сивата гугутка
спира погледа си
със надежда в мен,
нищо, че трохица нямам,
може да ме вижда като гълъб...
Може?!
Като „Пилето” да ме усеща
или аз самия себе си...
вчера,
днес,
или пък някой ден...
Затова ли чукаш по стъклото
с човка като по зрънца,
на душата ми сиротна
сякаш вест далечна носиш,
изстрадана от мама, тате,
от морето или от дома?
Затова ли, птицо, толкова грижовно
мериш ти от часове перваза мой,
като страж го браниш
сякаш никак не е сложно,
от гарвани и прочие злокобен сой?
Затова ли гълъбче повика още?
Две ми гукате вълнуващо сега...
но отлитайки, крилете ви
оставиха в слуха ми рани,
чувство пепеляво, дращещо
и самота...
Страшно е...
Да, ето чак сега разбрах...
Страх ме е от черни врани!
© Чавдар Кунчев All rights reserved.
Адмирации за стиха, гълъбите винаги вдъхновяват
